Институцията на  диктатора се появила в Рим не по-късно от

Институцията на  диктатора се появила в Рим не по-късно от V век. пр. Хр., тогава зародило и самото разбиране. До самия завършек на Републиката (І век прочие Хр.) терминът „ деспот “ не е означавал политически диктатор, както сме привикнали през днешния ден. Напротив, диктатурата, както споделя философът Карл Шмит, е римското „ средство за отбрана на свободата “.

Диктаторът представлявал общественик и пълководец, който се избирал от Сената по спешност и най-вече за 6 шест месеца. Той служел дружно с двамата консули като техен началник или вместо тях и вместо военните трибуни.

Римляните измислили тази институция малко след свалянето на последния цар Луций Тарквиний Горди (534-509 година прочие Хр) и създаването на републиката. Целта била в критична обстановка властта да не се споделя сред няколко души, защото „ многопартийната система “ поражда политическа битка, разногласия и забавяне на дейностите – което е извънредно рисковано в опасни времена.

Властта на диктатора се виждала като възобновената царска, само че, за разлика от нея, имала своите граници. Например, диктаторът в случай на война получавал неограничени пълномощия на висш главнокомандващ, можел да екзекутира и помилва други римляни, а понякога и да разполага с държавното богатство – но не можел да откри нови налози или да издаде нови закони, в случай че не ставало въпрос за военна нужда.

В същото време Сенатът и народните трибуни (те били нещо като днешните омбудсмани, само че с доста по-голяма власт) продължавали да работят и оставали център на политическата власт. В края на открития период диктаторът се отказвал от своите изключителни пълномощия (наричани „ империум “) – военни, правосъдни и други, и Рим се прибирал към обичайната републиканска система на ръководство с двама консули и други изборни магистрати (тогава „ магистрат “ било избираемо за период от 1 година длъжностно лице, което служело безплатно на държавата).

Пръв деспот в Рим бил Мамерк Емилий Мамерцин (в 437, 434 и 426 година прочие Хр.) – тогава римляните непрекъснато воювали със съседните племена. Като диктатор Мамерцин разгромил етруските, откакто те нанесли тежко проваляне на Рим, и превзел техния град Фидена. За това му потрябвали единствено 16 дни, след което той оставил диктаторските си компетенции.

Оттогава много знатни римляни ставали диктатори и по-късно „ подавали оставка “ –  но всичко се трансформирало, когато социално-икономическото развиване на републиката довело до поредица от политически рецесии и граждански войни в интервала 133 – 30 година прочие Хр. Този дълъг развой приключил с установяването на така наречен „ принципат “ – особена форма на ръководство, която комбинирала монархически и републикански черти. Върховният шеф бил „ принцепс “, само че в историографията погрешно са се наложили термините „ империя “ и „ император “. Първият принцепс или император бил Октавиан Август (63 година прочие Хр. – 14 година сл. Хр.).

Тази форма на власт поставила край на кризата, но диктатурата станала непрекъсната и придобила нови черти, въпреки и със запазването на някои републикански атрибути (Сената, например). Републиката обаче към момента не била съумяла да се преобразува в империя, а ролята и силата на римските диктатори към този момент се били променили – те се трансформирали в нещо, което древните римляни въобще не си представяли при основаването на тази институция.

Така, да вземем за пример, диктаторът Луций Корнелий Сула (138-78 година прочие Хр.) надалеч нямал желание да бъде само краткотраен главнокомандващ, който да се откаже от властта в края на войната – диктатурата му нямала никакви крайни периоди.

Същото важи и за Гай Юлий Цезар, който някои днешни историци на Древния Рим непосредствено дефинират като „ монарх “.

Луций Сула, Юлий Цезар, Марк Антоний, Октавиан Август – това са към този момент нов вид водачи през І век. пр. Хр. Те разчитали на верността на своите легиони, на известността си измежду народа (днес биха ги определили като „ популисти “, от „ пополо “ – народ) и на опцията да упражняват принуждение, което им осигурявала трайната военна и политическа власт. В крайна сметка, точно по тази причина поддръжниците на републиката решили да убият Цезар, защото традицията към този момент не работела – той за нищо на света не би се разделил с властта непринудено. Оттогава думата „ тирания “ почнала да значи неограничена власт на човек, група хора или даже класа.

Но в самата Римска империя и по-късно, след нейното разпадане, концепцията за тирания излязла от обращение – кому била нужна, откакто към този момент имало вождове, крале, царе и императори. През Средновековието просто няма „ диктатори “.

За древните думи си припомнили едвам в Новото време (прибл. след края на ХVІ век), когато под въздействието на анти-християнски и анти-монархически полулегални организации като масони, илюминати и други, финансирани от огромните лихварски финансови къщи, почнали да се търсят други възможности на монархията и да се обръщат към античността. Холандската, Английската и Френската революции породили нови републики и крайно жестоки диктатури, да вземем за пример якобинската с нейния знак – гилотината, тази първа машина за ликвидиране на хора.

В новото време под думата „ тирания “ се схваща способ на ръководство, чиято основна характерност е насилственото налагане на волята на ръководещата персона (класа, каста, партия, етническа група и др.) върху всички останали. Както пише Макиавели, който е разгорещен последовател на диктатурата като ефикасен метод за ръководство: „ Диктаторът самичък взема решения и наказва тези, които не се подчиняват “. Той управлява без значение от стремежите и стремежите на своите жители, въз основа на свои персонални хрумвания и интереси.

Историята и политологията пораждат набор от термини, които по някакъв метод се отнасят до несъразмерната централизация на власт в ръцете на един човек: тирания, робия, автокрация, монархия, абсолютизъм, тоталитаризъм.

Любопитното е, че още Платон (429-347 година прочие Хр.) дефинира демокрацията като преходно ходило към тирания (тогава наричана към момента „ робия “) – заради опциите на богатите (олигарсите) да манипулират и подкупват вота на гласоподавателите. На което, за огромно страдание, сме очевидци и в наше време.

–